,,Оставям на онези, които се интересуват, сами да преценят каква е крайната цел на тази книга – дали да насърчи родителската тирания или да възнагради синовното непокорство.“- са финалните думи от книгата на Джейн Остин ,,Абатство Нортангър‘‘.
Нямам за цел да Ви разкривам сюжета на книгата, а още
по-малко целя да Ви издавам характера и финала на историята. Първоначалните ми
убеждения и нагласа за естеството на романа и неговото послание коренно се
промениха при прочита на последната глава, когато разбрах, че моята изходна гледна точка бе съвсем
различна.
Въпреки това смея да кажа, че книгата не отстъпва по нищо на един
добре оформен и цялостен роман, който може да завладее мислите Ви по множество
начини. Това е една история, която ще Ви отклонява в много посоки, докато не
стигнете до края й и не осъзнаете,
че през цялото време сте виждали това, което
търсите.
Тази книга няма в основата си насърчението читателят да се възхищава на невъобразими за ума истории и герои, нито пък да се пренася в един толкова различен свят, а да покаже, че истинската героиня и уникална история е тук , в реалността, отвъд страниците и мастилото.
Бих описала това произведение като малък наръчник, а дори и като пътеводител за всеки един, изгубил блясъка и доверието в собствената си съвършенност и дръзнал да омаловажи значимостта на своя собствен житейки път.
В основата на историята, както на героите от книгата, така и на читателя, се разкрива единственото средство, което според човешкия опит на Земята представлява истинското щастие, а именно неприкосновената и чиста любов!
За нея не винаги трябва да се борим зверски и да преминаваме през непосилните
предизвикателства на коварната ни съдба, понякога е нужно единствено силата да
я запазим през времето, в което най-уязвим ства не кой друг да е, а самият ти!
Коментари
Публикуване на коментар